Пробуждане

На баба ми Юлия и дядо ми Коля, които са моето доказателство и пример за съществуването на споделена взаимна любов, процъфтявала цели 50 години.

На дядо ми Коля, който ми показа колко важно е просто да обичаш.

На баба ми Юлия, която ми сподели тайната на моята красота и същност.

„И днес един старец броди по света и се кълне, че любовта не съществува. А една красавица чака в дома си един мъж и рони сълзи за рая, който някога е преживяла, но загубила заради миг колебание. Това е историята за човека, който не вярвал в любовта”

Дон Мигел Руис, „Умението да обичаш”

„Толкова наивна съм била! Толкова глупава! Как въобще му повярвах? Направо ме е яд на себе си. Как въобще позволих да се случи това?” Мислите се гонеха в главата й. Сълзите се стичаха по лицето и. А тя вървеше в дъжда. Усешаше студа по всяка гънка на своето тяло, но вече и беше толкова безразлично. Часовникът отдавна беше спрял да отброява дните, часовете, минутите. Всичко се повтаряше и изглеждаше еднакво сиво, бездушно и пусто. Отново бе сама.

Дните минаваха. Болката продължаваше. Чувстваше се ограбена. Чувстваше се излъгана. Чувстваше се безпомощна. Чувстваше, че беше предала себе си. Не виждаше нито къде е, нито коя е…А защо въобще беше тук…забравила мечтите си…забравила полъха на сърцето си…забравила дори истината, която беше прозряла сама…

Хората се разделят…Изневери. Лъжи. Контрол. Условности. Задължения. Очаквания. Съжаление. Гняв. Болка. И накрая чувстваме, че животът ни е минал в една огромна лъжа. Били сме такива каквито трябва да бъдем. Спазвали сме своите задължения. Съгласявали сме се с условностите и убежденията. Станали сме роби на чуждото мнение. Подвластни на ролите у дома, в работата, в обществото…Дори тя стана жертва на тази игра. Игра, в която говорим, но не се чуваме. Игра, в която поглеждаме, но не се виждаме. Игра, в която градим мостове, но не се достигаме. Игра, в която оставаме слепи, глухи и неми за истината на другия.

Пробуждане!

Появи се въпросът: Съществува ли любовта? Дали старецът не е прав? Може би вината е в нея…Дали не е сложила своите розови очила? Хм…и множество въпросителни???

В отговор всеки може да сподели своята истина. Или просто вярване…Възрастните и опитните ще кажат: – Любовта е преходна…с годините тя отминава и се превръща в навик…или в една връзка един обича повече от другия…Жените ще споделят: – Всички мъже са еднакви…Мъжете са гадове…Мъжете са безотговорни егоисти…мислещи само за секс и плътски удоволствия. Мъжете пък ще отвърнат: – Жените са толкова глупави. Винаги изграждат кули…не можеш да ги разбереш…Някои от тях са абсолютни курви…въобще не можеш да разчиташ на тях…Нуждаят се само от парите ти…

Притаила дъх тя слушаше и чуваше, гледаше и осъзнаваше…И в един миг…

Зловещ писък, пробуди нейната душа.

„ А-А-А-А-А-А-А-А-А-А-А-А-А…СТИГАААААААААААА ВЕЧЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ… НЕ ИСКАМ ДА ВИ СЛУШАМ!”.

„Не искам да повярвам в това. Не искам да вярвам, че истинската любов не съществува…надали тя е просто една фантазия на режисьори, сценаристи и продуценти…надали тя е плод на една филмова илюзия…надали тя е възможна само като мит. Не, не искам да вярвам в това. Независимо от всичко… – почти останала без дъх, тя размахваше ръце, тропаше с крака и продължаваше да вика…защото този път искаше да я чуят… – Ако това е вярно и вашата правда се окаже истина, то тя ще бъде пагубна за мен. Това ще убие и малкото останало живот в мен. Това ще убие, онази красота, романтика и нежност, която е вдъхновявала поети и велики майстори на „дългото перо”. Не вярвам, че всичко се повтаря отново и отново…ден след ден, година след година…Не вярвам, че правим грешка след грешка, продължили живота си с примирение и останали бездушни в нашето ежедневие…не вярвам в нито една дума от това…”

Вярване!

Тя вярваше, че двама души могат да се срещнат, разпознаят и опознаят. Тя вярваше, че любовта може да остане жива, гореща, страстна и да ръководи двама души до края на дните им. За нея любовта е възможна и взаимна, когато тя се основава на уважението, свободата и приемането…и когато двамата заедно поддържат огъня й да гори непрекъснато като се подкрепят и се радват на миговете, изпълващи сърцата им. Самата тя обичаше с онази детска напренуденост, без условности и очаквания, без нуждата от доказване и обяснения. Просто обичаше! Просто споделяше! Просто се доверяваше! И макар в живота си да срещна болката от злоупотребената й наивност, тя вярваше в онази чиста и нежна любов, с която всяка сутрин пробуждайки се едно сънливо мъниче поглежда майка си, сплело ръце в косите й. Тя вярваше, че ако дадеш искренна любов, това ще получиш…Тя вярваше, че ако някой силно те обича, отвърни му със същото…Тя вярваше, че ще срещне този човек, който ще бъде готов да я обича, просто защото е тя…докрая…докато смъртта ги раздели…

И сигурно някой ще каже: „Наивна романтичка! Мъничко глупаче…Няма такова нещо…Всичко просто е мит. Всичко е просто един навик. Илюзия”

И както една красива героиня в един култов филм каза: „Предпочитам да направя три глупави грешки, но да имам възможността да срещна правилния човек, отколкото да сменям партньорите си за да скрия страха от това да не бъда отново наранена и отхвърлена.”

Еврика!

Тя вече знаеше какво е необходимо и какво иска да направи. Тя знаеше пътя и това бе пътя на любовта. Любов, която да даде първо на себе си.

Тогава тя отново започна да живее. Часовникът започна да отброява минутите, часовете, дните. Вярата й, беше толкова силна…Тя отново откриваше себе си…тя отново виждаше себе си…тя отново чуваше себе си…Тя отново обичаше…

И с онази детска усмивка отново изричаше думите: „Обичам те!”

*** *** ***

Тя се люлееше на стола до камината. Тя погледна човека срещу себе си, в чието лице пламъците играеха на светлосенки и отразяваха отминалите години. Тя погледна очите, които някога бе срещнала. Това бяха същите онези топли, дълбоки и искренни очи, които преди петдесет години я привлякоха като магнит и в които тя видя себе си като в огледало. Това бяха очите на човека, с който преживяха толкова години заедно. Това беше човекът, който беше достатъчно смел да я опознае и приеме такава каквато е. Това беше човекът, който винаги я караше да се усмихва и поддържаше огъня в очите й. Това беше човекът, пред когото тя беше просто жена, а той просто мъж. Това бе човекът, пред когото тя беше силна и слаба, радостна и тъжна, нежна и груба, детето и жената…за която той се грижеше…в която вярваше…с която споделяше…Тя се усмихваше на спомените за отминалите случки и събития – за полета на душите им и свободата на делата им. Тя се усмихваше на очите, които всяка сутрин и казват „Добро утро!”…на ръцете, които всеки ден я прегръщат и милват…на устните, които и днес докосват нейните в израз на безусловната любов и признателност…Той успя да отгатне полета на мислите й…протегна се и леко я щипна по бузките…Обви ръце около нея и двамата, загледани в игривите пламъци, се отдадоха с носталгия и благодарност към отминалите дни, часове, минути…Те бяха наистина щастливи, че тогава направили своя избор и поели риска да бъдат себе си, днес могат да се порадват на компанията и присъствието на другия. Изживяха взаимно живота си, изпълнен с изобилие от любов, уважение, радост и приемане.

Послепис:

„Създателю на Вселената днес ние полагаме ново начало. Помогни ни да започнем живота си наново чрез силата на любовта към себе си. Помогни ни да се радваме на живота, да поемаме рискове, да бъдем живи и да не се боим от любовта. Помогни ни да се превърнем в Майстори на Благодарността, Щедростта и Любовта, за да се наслаждаваме на цялото ти творение во веки Веков. Амин.” /Дон Мигел Руис, „Умението да обичаш”/

Автор: Уенди /Юлия Пъшкина/

17 април 2009 г.

В навечерието на Воскресение Христово

За автора:

Юлия Пъшкина

Вместо да представи себе си с няколко изречения, Юлия предпочете да представи себе си с пъравата си публикувана в Usmivka.org творба, която можете да прочетете тук.

За връзка с Юлия използвайте: