Усмивка – Щастието като път!

И така, приятели

Дойде време да споделим с вас творбите от конкурса Усмихни се на непознат!, който приключи на 15.08.2010.

Започваме с първото от шестте есета, спечелили награда. Есето е на Деяна Янкова.

Насадете се на таланта на Деяна! Пожелаваме ви приятно четене! …

Усмихни се на непознат – Деяна Янкова

В забързаното ежедневие, в което живеем понякога забравяме да се радваме на малките неща в живота. Потънали в размисли за неволите пропускаме толкова много неща, които биха могли да направят деня ни по-ведър. Защо да не се усмихнем когато видим как слънцето изгрява? Как бихме могли да видим нещо, което да ни зарадва, с приведен към земята поглед? Разминаваме се по улиците с познати и непознати без дори да ги погледнем, без да се усмихнем. Изолираме се в свой собствен свят, където никак не е топло, пъстро… А после виним останалите за собственото си нещастие.

Замисляли ли сме се колко много може да промени една единствена усмивка, един дружелюбен поглед? Нима ни е приятно когато хората по улиците ни поглеждат със свъсен поглед? Нека се усмихваме и в замяна на това ще виждаме повече засмени лица, нека направим деня си по-приятен!

Една единствена усмивка промени животът ми неузнаваемо. Преди това живеех в ежедневие изпълнено с рутина, бях забравила за света около мен. Всеки ден изпълнявах задълженията си, унила излизах от вкъщи и унила се връщах, минавайки по едни и същи улици, с втренчен поглед в нищото. Проклинах съдбата. Сезонът беше мъглив и дъждовен. Вътрешното ми настроение и това на природата не се различаваха много, докато един ден неусетно облаците се разкъсаха и срамежливо слънцето блесна зад една пролука. Тогава се бях наредила на опашка пред една каса, чаках редът ми да дойде и да платя дълговете си. Времето сякаш беше спяло и хората не се помръдваха с нито милиметър, бях се втренчила в развързаната обувка на един дядо пред мен. Изведнъж почувствах топлина на гърба си. Огледах се наоколо, всичко изглеждаше по- светло. Стана ми приятно за пръв път от толкова много време. Дойде и моят ред. Обръщайки се, за да си тръгна, погледнах към слънцето. Зарадва ме толкова много, по лицето ми се прокрадна широка усмивка! Тогава още преди усмивката ми да е избягала, погледът ми срещна очите на един непознат. Той се усмихна, но може би не на мен. Понечих да си тръгна, но чух глас зад гърба си: „ Извинете, ще ме изчакате ли?” Беше същият непознат, който се усмихна…да, на мен. Отвърнах му положително и се отдръпнах настрани от тълпата. Тогава го погледнах отново, едва сега забелязах как изглежда. В мен заигра някакво пламъче, което неспирно ме гъделичкаше.

Нетърпеливо изчаках. Той се приближи до мен и ми благодари за търпението сякаш сме се познавали цял живот. Запознахме се, непознатият вече си имаше име. В този ден не бях на работа и приех поканата му за кафе.

Сега не помня какво сме си говорили там, нито колко време сме прекарали заедно. Помня само, че изведнъж той ми каза: „ Съжалявам, трябва да тръгвам.” Оказа се, че е нощна смяна и ще ходи на работа.

Когато се прибрах вкъщи поглеждайки към огледалото забелязах една съвсем различна жена – усмихната и с искрящи очи. Сигурно беше заради слънцето, поглеждайки към него то се бе отразило в очите ми. Тази нощ почти не спах. Събуждайки се сутринта не можах да преценя, приятният спомен, който имах, сън ли беше или реалност.

Дръпнах завесите, слънцето отново грееше. Спомних си, мъжът не бе просто плод на въображението ми! Но… изтръпнах от ужас когато осъзнах, че съм забравила да поискам номера му. Този ден явно не беше отреден за усмивки.

Щях да закъснея за работа, отдавна не ми се беше случвало, затова прибързано излязох от вкъщи. Гладна бях. Реших де се отбия по път, на бързо, през новата закусвалня. Снега натрупал се през зимата, сега се топеше. Тъкмо бях излязла от вкъщи, а вече обувките ми бяха мръсни. Ядосах се на себе си. Изтръсках си краката от снега и бутнах вратата на закусвалнята. Усетих приятната миризма на току що изпечен хляб и кафе. Звънчето иззвъня за втори път и вратата се затвори. Обърнах се и той беше отново там! Облечен в бяло.

Подреждаше още горещите тави със закуски. „Здравей!”- казах аз, и отново се бях усмихнала…

Сподели: