Усмивка – Щастието като път!

Второто есе, спечелило конкурса Усмихни се на непознат!, който приключи на 15.08.2010 е на Ивон Бетева.

Насадете се на таланта на Ивон! Пожелаваме ви приятно четене! …

За усмивката няма нищо невъзможно – Ивон Бетева

По времето на социализма бях още студентка. Нямах пари, но и забавленията ни бяха по-простички. Случвало се е да се съберем компания от 5-10 човека, купим си по едно кафе от 23 стотинки или безалкохолно и седнем на някоя пейка в близката градинка. Можехме да изкараме така с часове, като се забавлявахме истински. В компанията винаги имаше някой с огромно чувство за хумор, който беше неизчерпаем източник на лафове и майтапи. Разбира се, се събирахме и на „купони”, където компанията беше разнородна, по дискотеки, концерти, кино. Създавахме си сами емоциите и никога не скучаехме. През лятото се е случвало съвсем инцидентно да тръгнем за морето с пари – кой колкото има. На палатка, на квартира, където намерим, но ни беше весело.

Едно лято мои приятели решиха да направят нещо по-щуро и тръгнаха на море с колела. Преспиваха къде ли не, дори насред полето в купи сено. На следващата година нашата компания от шест човека реши да бие рекорда и да отиде на море пеш. Приготвихме големите раници-самари, в които имаше и консерви, и какво ли още не.

Маршрутът беше по билото на Стара планина, като изчислихме за всеки ден по колко километра можем да изминем до следващата хижа, в която да нощуваме. Е, стигнахме само до Карлово и оттам взехме влака, но пък останаха много весели спомени.

Инициатори за всички тези щуротии обикновено бяха момчетата. Имахме един приятел, за когото искам да разкажа и когото не съм виждала от много години, но още помня усмивката му и ефекта, който предизвикваше. Името му беше Слави – хубаво момче, високо и стройно, с ведро лице, умен и чаровен, но това, което правеше впечатление беше лекотата, с която общуваше дори с непознатите. Винаги засмян и естествен, винаги открит и приятелски настроен, на него никой нищо не можеше да му откаже. Не защото той изискваше нещо – не, просто нещата при него ставаха леко и без никакво напрежение, сякаш всичко се нареждаше по най-естествения начин.

Сякаш хипнотизираше хората с широката си приятелска усмивка.
Няма да забравя една случка в магазина. Бяхме седнали на пейка в парка „Заимов” и двама наши приятели решиха да си купят по една бира от близката бакалия, но се оказа, че има много голяма опашка. Чакането не ни мърдаше, защото никой нямаше да ни пусне, дори и заради две бири. В този момент по улицата се зададе Слави. Послещнахме го с радостни възгласи, сякаш проблемът ни е решен и така си беше. Той предложи да ходим някъде, но му казахме, че в тази жега биричката е много наложителна. Слави погледна опашката, обърна се към нас и бодро предложи:

- Дайте ми парите, аз ще я купя, че да не губим време.

Всички замълчаха и се приготвиха да гледат с любопитство. Той се приближи устремно и забързано към тълпата от лели и чичковци и без да спира, с мила усмивка и бързи движения, започна да си пробива път:

- Извинете, извинете, извинете…

Направи го толкова бързо и естествено, че никой не се сети в момента, че ги прережда. Той гъвкаво се промуши, остави на тезгяха празните бутилки и с най-чаровната си усмивка бодро обяви:

- Две бири, моля!

Продавачката също му се усмихна и му ги подаде. Слави плати, благодари учтиво и весело, извини се и също така бързо си проправи път обратно. Ние стояхме и гледахме това изпълнение с възхищение.

Както ви казах, през лятото почивките на море или планина не се планираха, а обикновено бяха спонтанни. Едно лято някой беше запазил две бунгала в къмпинг, но в последния момент се появиха още желаещи. След кратък размисъл новото попълнение от 3-4 човека реши да тръгне на риск, без да има запазени места, а тогава беше малко трудно да се намери стая през август. Да беше само един, да го приютим нелегално, но още четири…

Пристигнахме с нощния влак рано сутринта. С отварянето на рецепцията, вече бяхме притеснени, защото ни посрещна една кисела и важна лелка. После се присъедини и момиче със сериозен вид, което също беше сякаш отегчено от живота в тази чудна сутрин. А може би просто й беше скучно. Първата ни мисъл беше – абсурд, ако няма места, нищо не можем да направим. Да, нямаше места, но с нас беше Слави.

След като се регистрираха тези, които имаха запазените бунгала, се опитахме да преговаряме – дали случайно няма нещо свободно, дали не може някое допълнително легло да се сложи… Отговорът беше категоричен – Не! Излязохме навън и седнахме тъжни на бордюра. Тогава се намеси Слави. Изчака да излезе поредния клиент, с енергичен подскок изкачи трите стъпала и нехайно влезе в остъкленото помещение. Зачакахме със затаен дъх. В началото не се чуваше нищо около две минути. След това, за наше изумление, отвътре се разнесе неудържим кикот, който продължи доста дълго. После – отново тишина около минута и Слави се появи широко усмихнат на вратата.

- Давайте си паспортите, имате бунгало.

За пореден път се възхитихме на неговите умения. Разбира се, това не може да бъде постигнато от всеки, но е повод да се замислим.

Тази сутрин се сетих за онези хубави години и ми стана весело. Усмихнах се на две циганчета – около 10-12 годишни. Те изглежда се изненадаха и започнаха да ми пожелават приятен ден, като го повтаряха многократно. Дали заради това, не знам, но денят ми е чудесен.

Когато съм се сещала за Слави и успехите му там, където другите не успяват, съм установила, че неговата позитивна нагласа е в основата на всичко. Той пристъпва към хората добронамерено, открито и с усмивка без да му минава през ума мисълта, че нещо е невъзможно. Всъщност дори така хваща възможностите – без да се замисля, бързо и с лекота. И с неизменната усмивка, която прави така, че това, което той постига, да е приятно и на този, който му го дава.

Сподели: