Усмивка – Щастието като път!

Бъди себе си, споделяй, следвай сърцето и мечтите си с вдъхновение!


Добре дошли в сайта на щастливите хора!


Гордеете ли се с някоя своя творба?
Чувствате ли се вдъхновени от дадена тема?
Искате ли да предадете вдъхновението си на много хора?


Инициативи: Спонтанна усмивка | Позитивна мрежа | Сподели Усмивка | Вдъхновени картички

Усмихни се на непознат – Димитър Кръстев »« Размисли за щастието

Усмихни се на непознат – Грациела Иванова

Още едно есе, спечелило конкурса Усмихни се на непознат!, който приключи на 15.08.2010, написано от Грациела Иванова.

Насладете се на таланта на Грациела! Пожелаваме ви приятно четене! …

Усмихни се на непознат – Грациела Иванова

Беше жарко лято. Слънцето грееше навсякъде. Топлеше клоните на дърветата, внасяше причудлив смях из цветята, караше Земята да се усмихва.

Вървях през житните поля в Добруджа. Златните стръкове шушукаха историите, които бяха чули или видели. Смееха се и придаваха нов вид на красивите поля. Очите ми не можеха да съберат неописуемата красота.

- Здравей, здравей! – приветстваха ме те.

- Здравейте! – отговарях аз с усмивка и продължавах по пътя си.

Гората ехтеше в песен. Спрях се и се заслушах. Тя пееше за великите българи, пролели кръвта си някога по тези земи, но не забравили рода си.

- Пътнико, що търсиш тук?

- Бродя, майко, бродя! – отговорих и аз.

- Послушай пътниче, чуй гласа на войводите. Ей тука бяха, още ги помня… – сновеше гората.

Отминах я, но дочувах гласа и далеч. Отправих се на изток. Слънцето все още пречупваше лъчите си зад хоризонта. Спрях се до една чешма. Реших да пия вода. Студена, бистра като очите на млада девойка.

- Здравей! – поздрави ме бялата чешма.

- Здравей, прекрасна! – усмихнах се аз.

- Кажи ми пътнико, що има по света? – молеше ме тя с дрезгавия си глас. – Има ли ги още красивите български девойки?

- Има ги стара майчинко. Има ги! Красотата им тъй не е угаснала. Погледнат ли те – изгаряш от щастие, усмихнат ли ти се – политаш в небето, докоснат ли те – топиш се в ръцете им.

- Ех, пътнико, не ще ги забравя никога! Надарил ги Бог със Слънце в очите, и с буря в ръцете. Сръчни са и всичко умеят. Драги, ще те помоля за нещо?

- Помоли ме! – гордо отвърнах аз.

- Ей там, пътниче, има една къща. В нея живее Рада. Тя е възрастна вече, но едно време от мене пълнеше сребърните си менци. Донеси ги, да ги видя за последно.

Отминах. Ей там, къде ли беше? Бродих, скитах, лутах се. Песен огласяше селото. Познах я Рада. Скрих се и дочаках вечерта, за да взема менците. Луната изгря и звездите обсипаха свода небесен. Смееха се и се закачаха по между си, а Луната ги пазеше. Бързо взех менците и се отправих по прашния път към чешмата. Гората все още пееше, а стръкчетата жито, сгушили се едно в друго, спяха.

- Къде бродиш, приятелю? – загуби ли се.

- Не, сияйна! Нося ей тез менци до старата чешма.

- Ех… – отвърна тя с усмивка и отново отправи поглед към звездите.

Стигнах бялата чешма.

- Дойде, синко, не ме забрави!

- Дойдох! Ето менците, нося ги.

Старата чешма разбунтува водата си.

- Благодаря ти! Не ще забравя твоя дар.

- Със здраве, майко! – отвърнах аз и продължих.

Мина ден, и два. Минаха и доста дни, но все тъй жарко грееше Слънцето.

Дочувах гайда, юнашки вик. Стигнал бях Родопа планина. Все тъй могъща както едно време. Като девойка нежна, като момък – смела, преживяла. Тук се бях родил, тук знаех що е, тук съм израсъл.

- Ех, сине, върна се! – посрещна ме тя.

- Върнах се, майко!

- Послушай сине гайдите, послушай чановете, син на България се днес роди.

И права беше. Чановете биеха, юнак се бе родил.

- Разкажи ми, майко, за преди!

- Ех, сине, слушал си я таз история…

- Моля те, Родопо планина, велика. Искам пак да я чуя. – прекъснах я аз.

- Сине, кога беше Време разделно ей тука моите юнаци рода си браниха. Живота си даваха, рода си не меняха. Труда им музика беше, смеха им щастие за мене, сълзите – бурни дъждове.

- Ей тез мостове, реката всичко знаят, всичко помнят.

Но и реката и мостовете мълчаха.

- Майко из цяла България бях. Помни се! Българин ли е – смел е.

- Зная сине, зная. Послушай гората, песента. Усмихни се! Па върви си пак по пътя. Идвай тук, за да не забравиш рода си. Помни и мене, и другите.

Усмихнах се. Слънцето се скриваше, а Луната прииждаше.

- Довиждане, майко!

- Довиждане, сине мой!

Тръгнах отново да диря история или действителност и аз не зная. Но срещнех ли тук непознат – приемаше ме, усмихваше се. Българийо, моя майка!

Читателю, чудиш ли се още аз кой съм? Ще ти кажа. Аз съм вятъра. И теб ще срещна някога, а кога ме видиш дари ме с усмивка, дар за моята душа.

Сподели:
Edno23 Favit Svejo Twitter Facebook Google Buzz Delicious Google Bookmarks Digg
2 коментара »
  • August 31, 2010 at 10:04 amКремена Иванова

    Тази “ветровита” песен е чудесна! Лекотата на думите и картините са типични наистина само за вятъра…Спомени, които листата още шумят…стъпки, по които вървейки литваме следвайки мечтите на дедите…Много емоция предизвика в мен този вятър…твърде много и достатъчно за да му се усмихна, макар и да не ми е непознат. Поздрави за чудесната идея на авторката!

  • September 14, 2010 at 6:53 pmРослава

    С твоите думи ме пренесе в родната ми Добруджа и в любимите ми Родопи, до чиято красота се докосвам всяко лято. Напомни ми и за една каменна чешма и човекът, който я беше изградил. Когато спряхме край нея, за да си напълним вода, а той стоеше и чакаше да изсъхне боята на металния чучур, който тъкмо бе пребоядисал – да не би някой да мине и като не знае да се оцапа от боята. Тогава ми стана много мило!

    Разказът е наистина вълшебен!

Коментирай