Усмивка – Щастието като път!

Третото есе, спечелило конкурса Усмихни се на непознат!, който приключи на 15.08.2010 е на Рослава Стоянова.

Насадете се на таланта на Рослава! Пожелаваме ви приятно четене! …

Усмихни се на непознат – Рослава Стоянова

Като чуя “усмивка на/от непознат” и се сещам за много и различни случки, което е хубаво, защото ще рече, че често давам или получавам такива усмивки. И сега ми се иска да разкажа за една част от тези случки – тези, които са ми оставили най-ярък спомен и топло чувство. Малко разхвърляни мисли, но затова пък много искрени и естествени, родени спонтанно, така като се раждат и усмивките.

Като се замисля, май основно се усмихвам на непознати из автобусите на градски транспорт. Макар понякога хората там по принуда да си стават доста близки и да е спорно доколко могат да се нарекат „непознати”. Усмивката ми към непознат преминава през най-различни нюанси.

Извинителна усмивка тип „ще може ли евентуално някак си да се разминем”. Услужлива усмивка, казваща без думи „седнете вие, аз ще си повися права” или „ да, тук трябва да слезете за…” Леко разсеяна усмивка от рода на „я, каква хубава чанта/ шалче/ гривна носите” или „ах, покрай какво хубаво цъфнало дръвче минахме”. Малко учудена усмивка тип „ей, какъв усмихнат човек; не съм само аз значи”. Силно настойчива усмивка „дали ако продължа да се усмихвам, някой ще вземе да ми се усмихне или ще си остана единствената усмихваща се в тоя автобус”.

Такива усмивки – колкото си искаш, но една е малко по-особена. Беше в началото на зимата. Късна вечер, всички се прибират от работа. До мен един усмихнат господин пътува с жена си. Твърде сме близо и дори и да не искам, нямаше как да не чуя разговора им: „… и погледни всички колко уморени изглеждат. Все млади хора, а вече потънали в грижи и не се усмихват.” Обърнах се към него (доколкото можах) и се усмихнах. И двамата ми се усмихнаха в отговор и той се поправи „Е, почти всички.” После аз трябваше да слизам, но до края на вечерта си бях все така усмихната и днес, когато си спомням случката е все така с усмивка.

Има и една друга усмивка, която съм подарила на непознат. Ще разкажа за нея, въпреки че се случи на работа, а там нали уж трябва като секретарка и „лице на фирмата” да се усмихвам на всички, независимо дали ми е до усмивки или не. Този ден обаче явно съм била толкова естествено и щастливо усмихната, че съм впечатлила куриера, дошъл да ни донесе поредното писмо и чак ме попита защо толкова красиво се усмихвам. Така изненадващо ми дойде този въпрос, че само го погледнах учудено и единственият отговор, който успях да измисля, беше да му се усмихна още веднъж. Истината е, че и до сега не мога да се сетя за някаква конкретна причина да съм била усмихната. Но от тази случка тогава ми стана така весело, че още на колко много хора се усмихнах през този ден. А сигурна съм, че след моите усмивки и неговият ден е бил малко по-усмихнат.

Любимата ми история е с една съседка в блока. Виждала съм я само 2-3 пъти в асансьора и дори не знам името й, така че предполагам се брои за непозната. Та, тя все изглежда малко тъжна и уморена, но когато й се усмихнеш, настъпва такава промяна в нея! И на нейното лице грейва усмивка и то сякаш става съвсем друго – по-красиво, по-младо, по-живо и дори изглежда истински щастлива. Първият път, когато й се усмихнах бях толкова изненадана от промяната, която видях в нея, но от тогава всеки път, когато я срещна, не пропускам да й се усмихна и всеки път тя се преобразява и лицето й грейва.

Случвало ми се е, разбира се, освен да давам и да получавам усмивки от непознати. Имам най-ярък спомен от една сутрин, вървейки по улицата на път за работа. Вече дори съм забравила как изглеждаше човека, който ми я подари, но никога няма да забравя усмивката му и чувствата, които тя предизвика в мен. Това беше една от най-откритите, искрени, слънчеви и дружелюбни усмивки, които някога съм получавала. Такава усмивка не можеш да отминеш, защото тя те спира по средата на крачката ти, омагьосва те и ти прошепва колко красив е животът. Дори не усещаш как и на твоето лице е изгряла усмивка – също толкова огромна, естествена и заразителна за околните, колкото тази, която са ти подарили. И после усмивката не ще да слезе от лицето ти цял ден и ти е едно такова усмихнато и се чудиш защо, понеже няма никаква друга конкретна причина. И наистина е вярно това, което пише в стиха за усмивката – тя трае само миг, но споменът за нея може да продължи цял живот.

Ще продължавам да се усмихвам на непознати – никога не се знае колко хубаво нещо може да се случи от това. Да не забравяме все пак, че всеки наш приятел, преди да ни стане приятел, е бил непознат. А както се пее в една руска песничка „реката започва с малкия извор, а приятелството започва с усмивка.”

Иска ми се да вярвам, че тези мои историйки са предизвикали усмивка и в теб, който и където и да си, защото това ще означава, че съм успяла да подаря усмивка на още един непознат.

Сподели: