Усмивка – Щастието като път!

Ивон Бетева, участник в конкурса Какво направи миналото лято.

Колкото повече напредват годините, толкова намаляват приключенията, затова с носталгия и усмивка си спомням за щури младежки преживявания. Винаги съм обичала да пътувам и не пропусках удобен случай за това. Липсата на пари почти никога не ми е пречила. Ще ви разкажа за едно пътешествие, организирано с минимум средства и осъществено с максимум младежки ентусиазъм.

С една малка компания от студентските ми години предприемахме няколко пъти съвсем импровизирани екскурзии. Както си седим и си приказваме някоя вечер, някой подхвърля идеята за поредно пътуване. Най-вече тези идеи идваха от едно момче с доста нестандартен приключенски дух. Човек на изкуството, интелигентен и интересен събеседник, Павел не ни позволяваше да скучаем. Както някой се оплака, че няма пари, така той предложи да отидем на екскурзия в Чехия (тогава Чехословакия) и Унгария. Отначало всички се засмяха и не го приеха на сериозно, но Павел започна да пресмята по колко пари ще излезе пътуването ни с кола. В онези години само той имаше кола – един стар Москвич, който непрекъснато поправяше. Изглеждаше като този:

Убеди ни, че освен за бензин, няма за какво друго да даваме пари. Как ли – ами много просто – няма да спим на хотел (като остареем, ще се глезим с удобства), а ще си вземем палатка, надуваеми дюшеци, спални чували, сгъваеми масичка и столчета, сухи супи, колбаси, лютеници, котлон-спиртник… Отново смях. Но той продължи: по пътя ще отбиваме за нощуване в горички, а в Прага има 4 големи къмпинга в четирите краища на града.

Малко ни трябваше и ние се включихме в плановете и пресмятането. Очаквахме само колата да мине на годишен преглед. Тук се появиха непредвидени обстоятелства, които ни забавиха. Москвичът си имаше собствено мнение – какво ли не му се развали, та го върнаха два пъти от прегледа. Най-накрая всичко беше готово и потеглихме.

Ако можехте да ни видите само – върху покрива на колата се кипреха палатката, комплект с масичка и столове, две туби с бензин, а в багажника, освен нашите сакове, имаше храна, съдове, прибори, котлон, спални чували. Вътре в колата наместихме дори на задната седалка малко телевизорче, което включвахме в акумулатора, петромаксова лампа и неща от първа необходимост.

Пътуването през Румъния си беше наистина приключение. Бяха ни предупредили, че там много просят и по-добре да не спираме често. По средата на пътя огладняхме и отбихме на съвсем пусто място. Изведнъж, незнайно откъде, изникнаха две деца с кошнички, в които бяха набрали сливи. Не ни оставиха намира докато не ни дадат сливи за нещо – без значение – дъвки, сапуни, каквото и да е. След като раздадохме дъвки и бонбони, си вдигнахме набързо нещата и ядохме в колата.

Само веднъж на една от границите поискаха всички коли да отворят багажниците за проверка. Погледнах багажника на съседната кола, която беше немска – там всичко беше като в аптека, а в нашия багажник имах чувството, че ако можех да вляза и аз, ще се загубя. Приближи един митничар, погледна вътре, махна с ръка и само каза: „до-бро, до-бро!” и ни подмина. Беше наистина комично.

Запомнила съм една неповторима вечер под звездите. Не помня дали бяхме в Унгария или в Чехия, както се движехме през безбрежно поле, започна да се здрачава. Видяхме черен път, който води към групичка дървета и отбихме за да си направим бивак. Извадихме си цялото „домакинство” и се разположихме удобно. Времето беше хубаво и решихме дори да не разпъваме палатката, а да спим под голото небе. Е, сега се чудя как не ни е било страх, но все пак това бяха 80-те години. Когато си легнахме, гледахме звездите, лъхаше ни аромата на земята, чуваха се само щурците и това усещане никога няма да забравя, както и думите на Павел: „Като станем на 50 години едва ли някога ще спим под голото небе, но ще имаме спомени”. Колко беше прав.

В Прага се настанихме в един от къмпингите в края на града и останахме четири дни. Пийвахме по някоя бира в техните автентични кръчми в Стария град, разгледахме забележителностите и потеглихме към Унгария. За съжаление там можехме да останем само един ден и почти нищо не видяхме. Седнахме да обядваме в една екзотична кръчмичка, разположена до малко езерце с 2 лебеда и надвиснали над него върби (и каква биричка само…).

Откарахме доста време там и стана късно за друго. Зарекохме се, че пак ще дойдем и тръгнахме.

На връщане през Словакия открихме прекрасно езеро, където решихме да си направим плаж. Нали си нямат море, та там използват максимално подобни места. Около езерото имаше заведения, къмпинг, а самото то беше пълно с къпещи се. И пак лебеди, дори сърфове – красота. На тръгване установихме, че са ни откраднали от багажника на покрива комплекта с масичката и столчетата, но махнахме с ръка – нали вече се прибираме.

По обратния път колата отново показа характера си. Отказаха скоростите, изгоря гарнитурата на ауспуха и през Румъния минахме през нощта с гръм и трясък. Не можах да разбера какво правят тези румънци по цяла нощ по пътищата. Постоянно настигахме някоя каруца или велосипедисти, което си беше доста опасно в тъмното, защото ги виждаш в последния момент, но тогава имаше много по-малко коли и движение от сега.

Когато влязохме в България, решихме да се отбием в селото, от което е едното момче и да преспим там и точно тогава, пред къщата му, колата окончателно отказа. На другия ден двете момчета я поправиха и след обяд си взехме „довиждане” с родителите му, натоварихме се успешно с безбройния си багаж и потеглихме. Добре че още не бяхме стигнали края на селото и колата пак се развали. Бутайки я, се върнахме обратно за всеобщо изумление на родителите на момчето и съседите. Наложи се да преспим още една нощ. На втората сутрин имахме късмет и тръгнахме с пожеланието „и да не се върнете пак”. Важното е, че ни беше весело.

Пристигнахме благополучно в София, като най-напред оставиха мен и си тръгнаха. Звънях да видя дали са пристигнали, но никой не ми вдигаше (тогава нямаше мобилни телефони). Оказа се, че москвичът е отказал окончателно и са го дотътрили последния километър с бутане.

Това приключение си го спомняхме често, като си казвахме, че ако тогава имахме достатъчно пари, то щеше да бъде просто една екскурзия, а и, както каза веднъж приятелката ми, имахме нещо по-добро – повече емоции.

(Снимките са случайно подбрани от Нета)

За автора:

Ивон Бетева Аз съм позитивен човек, независимо от бурите в живота, които приемам като уроци. Семейна съм с един син – студент. Имам две образования – педагогика и екология. Имам влечение към изкуствата, от които любимо ми е литературата, обичам природата, цветята, животните. Проявявам интерес към източните философии и всичко това ми помага да приемам нещата от живота и да се радвам на дребните неща. За връзка с Ивон използвайте: e-mail

Сподели: