Усмивка – Щастието като път!

Рослава Стоянова, участник в конкурса Какво направи миналото лято.

Какво направих миналото лято ли? Нямаш представа колко много неща. Само се настани удобно и слушай

Миналото лято за първи път яздих кон съвсем сама. Беше малко страшничко в началото, но след около час свикваш и се научаваш да се доверяваш на коня, който яздиш (моя се казваше Веси Конете наистина са много умни и силни животни – сами избират най-правилния път, винаги знаят къде да стъпят и успяват да се качат на места, трудни за вървене, дори и ако ходиш пеша. Е, понякога те отнасят на някоя примамлива полянка в страни от пътя, но това е само защото тревата там им се е видяла по-вкусна

Така на кон се изкачих на връх Ком. Но не този в Стара планина, за който е писал Вазов (и за който бих разказала, ако конкурсът беше „Какво направи по-миналото лято” А на този в Родопите. Имах удоволствието да бъда там с човек, израснал и прекарал целия си живот в този край. Човек, който може да назове името на всеки връх на хоризонта и да разкаже чудни легенди. Легенди за смелите войни, които яздели приказно красиви и бързи коне, чиито следи от огромни подкови личат и до днес по скалите на Гарваново гнездо. Легенди за името на върха, дошло от това, че хората ходели там по Великден „на комка”. И сега на върха, скрити сред избуяли къпини и други дребни храсти, лежат останките на стар параклис и дървен кръст, чиито надпис времето е изтрило.

Миналото лято направих и две малки стъпки към преодоляване на страха си от високото. Първата стъпка беше изкачването на крепостта Устра край село Устрен. Крепостта се вижда в далечината още докато вървиш по черния път, започващ от селото и изглежда плашещо далеч, макар всъщност да не е. Пътят свършва точно пред хижата, която сякаш е била изоставена едва вчера – по масите стоят неизползвани чинии, леглата са покрити с одеяла, по бюрата отлежават празни бланки за настаняване, мастилници и печати.

След освежаваща глътка вода от чешмата, скрита под боровете, започва истинското изкачване по тясна и на места доста стръмна пътека, която за половин час отвежда в подножието на крепостните стени. Не мога да си представя къде е бил в миналото главният вход на тази кацнала върху отвесни скали крепост, но днес единственият достъп до нея представлява една дупка в самата й стена. Прескачаш през нея и попадаш в един друг свят. Един свят, който започва и свършва с тези крепостни стени, защото наоколо няма нищо друго. Над теб е само ясното синьо небе. А под теб – някъде там далеч долу е светът, които си познавал досега – с всичките му дребни проблеми и тревоги, които от тук изглеждат толкова незначителни.

Тук има само тишина спокойствие и мир. И дълбока благодарност, че такова място съществува, макар умът ти да отказва да го проумее напълно и да повярва, че е истина. Но душата ти го усеща.

Втората стъпка към преодоляването на този мой страх от височини беше изкачването към Караджов камък. Или по-точно слизането. За тези, които никога не са ходили там, Караджов камък е една огромна скала висяща си съвсем спокойно във въздуха, леко подпряна на околните скали. Пътят минава под нея, макар че едва ли бих могла да нарека „път” двете дървени стълби с липсващи тук-там стъпала и няколкото вдълбани в скалата стъпки, в които едва закрепваш пръстите на краката си.

Когато обаче ти кажат „Всички се качваме!” с нетърпящ възражения тон, как да откажеш?! И наистина добре, че е този тон, защото гледката от платото на върха определено си заслужава всички усилия. Надиплени на десетки катове планини, покрити със зелени гори, интересни скални образувания и платото Белинташ в далечината. Причудливи природни форми, които и най-добрият художник не би могъл да нарисува, и най-добрият фотограф не би могъл да улови. Защото в снимката винаги ще липсват топлината на слънцето, повеят на вятъра, ароматът на горските треви и песента на птиците.

Това бяха нещата, които ми се случиха миналото лято – красивите и приятните, удоволствието и забавлението. Но ако трябва да кажа какво аз направих миналото лято, то ще ви разкажа за нещо много по-важно и по-ценно. Миналото лято направих нещо (може би ще ви се стори съвсем мъничко), за да помогна на някого. На непознат.

Миналото лято за първи път (и надявам се не за последен) организирах кръводарителска кампания. Не беше голяма, само сред колегите ми от работа, като дори не успях да постигна целта си от 25 души, която си бях поставила (съвсем малко не ми достигна). Но ми се иска да вярвам, че и тези 23 души, които дариха кръвта си, са достатъчни, за да спасят един човешки живот. Организацията никак не беше лесна; някои откликнаха, други – не, но отзивчивостта, усмивките и благодарността на служителите на БЧК, които ми помогнаха, бяха достатъчно доказателство, че усилията са си заслужавали.

Миналото лято организирах за първи път и благотворителен турнир. Отново в малък мащаб – сред колеги и само с 20 участника, но все пак и това си изисква организация. Избор на спорт, наем на зала, схема на турнира, агитация на повече хора да участват. Доста се притеснявах дали ще се справя съвсем сама с всичко, но както често се случва – някои неща се получават по-добре, отколкото сме очаквали. Събраните средства не бяха много, но бяха двойно повече и от най-смелите ни надежди, а два много мили жеста ми припомниха, че в същността си хората са добри.

Ето това направих миналото лято. Изпитах нови усещания. Преодолях някои свои граници. Усмихвах се. И надявам се – помогнах на някой друг да продължава да се усмихва в бъдеще.

За автора:

Рослава Стоянова Роси e непоправима оптимистка. Раздаваща усмивки. Влюбена в планините и далечните пътешествия. Винаги пълна с идеи. Вярваща, че “Всеки ден е прекрасен, ако сам си го направиш такъв!“ За връзка с Роси използвайте: e-mail blog

Сподели: