Равносметка
Вървят мислите в полето на безвремието. Вървят!
Минават годините. И отново, както винаги. И както бе в началото: вървя сама!
Поривът на мислите ме отпраща тук и там.
Хаос. Бъркотия. Просто едно бездушно безвремие.
Спряло е махалото да отброява минутите, часовете, дните. Замряло!
Обръщам се назад. Виждам отминалите дни. Пропуснатите възможности. И отново това усещане за САМОТА.
И може би, повечето от вас ще кажат: „Стига вече. Виж, не си сама.”. Може би?!?
Да, мислите, понякога прокарват ръка в душата и изваждат от нейните дълбини една блажена усмивка. Усмивка на благодарност, задоволство, блаженство и лекота.
Аз съм здрава и обичана жена. Имам чудесни приятели. Гушнала се в скута на майка ми и топлината на семейството. С времето и романтиката се появи. Хм…красота…
Една прекрасна романтична вечер – свещи, вино, цветя и нежност. А след това всеки тръгнал по пътя си, забързан в мислите на делата си. Дали искам всичко да бъде продължение само в една вечер – няколко откраднати минути, часове? Няколко мига днес, без утре. Няколко щриха, без продължение.
Въпросът: Нима искам точно това? И в отговор: А защо не? Докога? Докога ще лъжа себе си, че съм щастлива. А къде е щастието? В красотата, нежността и няколко часа любов? А след това? САМА!!! Останала в обвивката на тъгата отново преминавам през полето на безвремието, търсеща СИЛАТА. Къде ли да я търся?
Някой може би ще репликира: “Търси силата в теб”. Там ли?!?
Защо ли са тези объркани мисли? Очаквания…?!? Какво ще се случи от тук нататък?
И някой тихичко ми нашепва: “Бъди тук и сега! Бъдещето е пред теб! Довери му се и просто бъди! От теб зависи, какво ще последва. Само от теб…”
Доверието отново си прокарва пътека. Какво всъщност искам ли?
Искам да намеря себе си. Искам да намеря любовта, прошката и щастието вътре в мен. Искам да заместя тъгата с радост. Искам да се радвам на живота. Искам да мога да живея в мига, пълноценно. Искам да бъда тук и сега. Без очаквания за утре. Без съпротива към тук и недоверието на сега. Искам да продължа и да стъпя здраво. Да усетя почвата, тревата. Да помириша полъха на вятъра и цветята. Искам да разцъфтя като пролетта.
Искам да срещна Човекът, до когото да се събуждам сутрин и да лягам вечер с целувка на нежност и топлина. Искам да срещна човека, пред който да бъда себе си и да общувам с лекота. Искам да срещна човека, пред който да мога да бъда тъжна и радостна, пряма и стеснителна, мъдра и глупава.
Искам да срещна човека сега, без да се лутам в минало, настояще и бъдеще.
Искам да бъда готова. Искам да мога да поискам нещата, които обичам. Искам да бъда търпелива и да дочакам в смирение тяхното време тук и сега. Искам да се доверявам и да слушам интуицията си. Искам да съм свободна да изразявам себе си. Искам да намеря сили да продължа напред. Искам да видя светлината и да вървя към нея с вдъхновение, страст и устрем.
Просто искам да се събудя с усмивка.
И отново въпросът: Самотата?
Какво се промени? Правилата бяха ясни, ако въобще бяха определени. Съгласих се на нещата такива каквито са. Без очаквания. Без надежди. Без копнежи. Но с времето се появи ТЯ – надеждата, а след нея се наредиха копнежите и очакванията.
И отново някой тихичко ми нашепва: Тук няма нищо. Просто един миг. Крадци на няколко часа, потайни и прикрити в сенките на нощта. Измамници на самите себе си, усетили миг свобода. Миг на блаженство, спокойствие, нежност и топлина.
Появи се ЧУВСТВОТО на взаимност. Започнах да искам от него все повече и повече. Ненаситно пиех от обичта, грижите и приятелството.
Но с изгрева винаги идваше края.
Появи се ЖЕЛАНИЕТО за живот след изгрева. Но все не успявах да го споделя.
И отново потънала в мислите си: “Искам просто няколко дни за мен. Плаши ме това, което ще последва. Плаши ме това, че ще бъда щастлива. Плаши ме самотата след това. Плаши ме чувството на празнота..” Не се осмелих да изразя на глас това. А какво всъщност искам от него: “Един романтичен уикенд за двама. Просто да преживеем настъпването на утрото заедно.”
Равносметката:
Събрах сили и споделих за надеждата, чувството, желанието. Изгубих го.
Получих това, което исках. Но не от човека, когото желаех.
Поисках да бъда себе си и да мога да изразявам свободно мислите и емоциите си.
В резултат всеки ден имам смелостта да сътворявам света в мен и около мен.
Поисках да бъда готова.
Днес, душата си разкривам пред вас. Приемам, че не съм идеална. Нито света около мен.
Получих и отговорите с времето. Научих се да изпитвам наслада. Да обичам, просто защото обичам. Без очаквания. Без контрол. Без копнежи. И днес си спомням за тази връзка с топлина и нежност. Кара ме да се усмихвам, защото тя ме накара да бъда себе си.
Често навиците и старите мисли ме нападаха. Но с времето, те избледняваха и накрая се превръщаха в малки точици, от които рисувах нова картина. Вярвам, че когато човек поиска, ще го получи. Без значение от кого, от къде, защо, как.
Благодарна съм, че преживях това.
Автор: Юлия Пъшкина
/написано на 15 март 2009 г., но преработено през 2012/
За автора:
 |
Юлия Пъшкина Вместо да представи себе си с няколко изречения, Юлия предпочете да представи себе си с пъравата си публикувана в Usmivka.org творба, която можете да прочетете тук. За връзка с Юлия използвайте: |
Loading ...