Усмивка – Щастието като път!

Днес съм висока, лъсната, малко дрънкаща и черна.Сутрeшният тоалет премина не толкова нежно и безкористно, но хигиената е важна.Не получих гланц , но какво пък – пак блестях.Знаех си , че вечерта ще стоя на тъмно, изкаляна , но поне подредена.Поне няма да стоя в клетка, като онази с панделките и ниската талия…ужас!

После тръгнахме ( на работа) и вървяхме.Поздравих есента от близо, дори се заговорихме с еднин жълт господин от парка за постмодернизма и климатичните аномалии.Голям симпатяга – малко накълцан и леко оръфан , но иначе снажен и цветен.Усмихна ме, но нали са ми казвали да си затварям устата, та си останах с душевен кикот някъде към горния прешлен. (more…)

Мама е любов. Всеки ден й казвам колко много я обичам. Дали е достатъчно? Тя е цялата вселена, събрана в късче любов. Никой не може да обича като нея. Колко много добрина има в очите й, мекота в душата й, топлина в прегръдките…

(more…)

Имало едно време едно щастливо момиче. Още като малко то си живеело в свой свят – романтичен и красив, изпълнен с мечти, като в приказките на Шарл Перо. То обичало много да чете, защото светът на приказките и романите бил кътчето, където можело да се отпусне да мечтае. В истинския голям свят го чакали, като спотаени вълци, всякакви предизвикателства и то предпочитало да не мисли за тях. Така израснало момичето в своя свят, изпълнен с неговото въображение. (more…)

Иде ден за прошка. Излизам замислена след неделната литургия и се сливам с тълпата. Ще купя цветя и ще поискам прошка от най-близките си. Тези, които обичам и без които не мога. Изкарахме тежка година. Преживяхме загуби и нещастия. Бог е справедлив, но понякога изпитанията, които ни изпраща ми идват в повече. И да плача, и да се тръшкам, че не издържам повече, няма спасение. Каквото е писано да стане, става…

(more…)

Тази вечер те обрисувах в мечтите си
така, както искам.
Не какъвто си.
И без друго аз не знам какъв си точно.

Обрисувах те в синьо.
Като безкрайното море,
което ни свързва и разделя…
На тебе то е неразделен другар,
а за мене е мечтателят,
който жаждата на сърцето ми утолява.

Обрисувах те в небесно.
Примесено с редки, малки облачета.
Небето черпи моите мечтания
и ги влива в невидими лъчи,
които някой ще намери
и познае себе си…

Обрисувах те в бяло.
Така, както най-много ти отива,
и както всъщност свикнах
да те виждам.
С тебе то се слива изцяло
и с представата за чест и сила.

Обрисувах те в ухание.
По въздуха разбрах какво да бъде то.
Да съм сдържана към теб е
изпитание…
Как се сливат романтика и
резервираност в едно?

22.07.2011г.

За автора:

Здравка Райкова “На 32 години съм, зодия Риби, непоносимо романтична, сантиментална, мечтателка, която излива своите емоции върху листове хартия с единствената претенция за тяхната сила върху мен… Това са си просто моите трепети, моите мисли, които понякога си позволявам да пренеса в интернет пространството. Обичам природата, тя ме вдъхновява и зарежда емоционално; обичам музиката, тя е моята муза, без която не мога; обичам и фотографията, тя е моето хоби.” За връзка със Здравка използвайте: e-mail

Някой ден любовта ще си отиде. Единствената, живата, вечната…

Тази, без която не можеш да живееш, да дишаш, да съществуваш. Ще останеш сама, разбита, неразбрана. На границата между Ада и Рая, ще се чудиш дали си жива и защо. Дали не си я сънувала, любовта на живота ти? Тази, която отвори небесата си за теб, разходи те из слънчевите си градини и после те захвърли в пустинята. Една любов, която ти даде всичко и после ти го отне. Боли. Заради болката знаеш, че още си жива. А някъде в дълбините на последните оцелели клетки ще крещят спомените, потъпкани от несправедливите житейски обрати. (more…)

А така ми се искаше само разбиране… Не големи любови и люти скандали… Детенце, съпруг/само мой си/… Чаша вино и ритъмно дишане… Думичка две, само с погледи казани… Едно рамо да се облегна… И много роднини по празници… Другото време – филм споделен… Малки усмивчици рано сутрин… И поглед загадъчен вечер… Къде се изгубихме, мамка му… По пътя към теб и към мен… (more…)

Радостите в живота са много, но на някои дори не обръщаме внимание. Така те преминават покрай нас незабелязани. Мисля си, че ако се научим да използваме всяка малка, дребна и незабележима радост, всяко мъничко нещо, което предизвиква усмивка, целият ни живот ще се подобри. Защото както се казва „капка по капка вир става”. Днес едно дребно нещо ме накара да се засмея, затова реших да го споделя с вас. (more…)

Едно капучино?!

Холи беше толкова разочарована от всичко.Дори цикламената й нова блузка не затъпи усещането за предателство и мръсотията полепнала в съзнанието й.Дълго се разхожда , оглежда се, тръпна в очакване.Никой не се появи.Пиеше й се капучино.Но не можеше да седне сама , просто ей така и да си поръча любимото питие.Беше събота по дяволите, а  тя стоеше срамно сама на една пейка в мола.Навсякъде шумоляха пликове, съзнания и емоции.При Холи всичко беше затихнало.Нямо.Прииска й се да извика, но се засрами още повечеот надъгналият се хаос в гласа й.Изгъргори нещо, но звукът се стопи за секунди във всеобщия смях.”Смях.Ха-ха-ха.Не ми е смешно”. (more…)

-Аз тръгвам-събщи Грийни на висок тон,заметнала раницата на гърба си и прихвнала косата си с фиба с огромен рапан отгоре.

-Как така?Къде тръгваш?- в един глас изписукаха майка й,леля й и баба й ,които месеха неделни курабийки.

-Ами просто така,тръгвам.Исках само да ви кажа довиждане.-усмихна им се Грийни и залепи ръка на топката на вратата.

-Ама…не ,не!Никъде няма да ходиш,трябва да изпечем сладките,да сготвим за неделната вечеря и да посрещнем гостите-заяви строго баба й. (more…)