Усмивка – Щастието като път!

Ден преди Коледа докато се разхождах из Сиатъл попаднах на малка градинка с уличен музикант и с облечени дървета и лампи. Плетената премяна е изработена само от една жена и обличането е реализирано по нейна идея.

(more…)

Днес е „Детската Коледа“…знаеш ли?

В началото на 90-те години научих за тази европейска традиция, която се чества в доста държави на Стария континент, но навсякъде си има специфичен елемент. Счита се, че в деня на Св.Никола (Николай, Миколай), дядо Коледа тръгва от Лапландия, за да пристигне на Бъдни вечер в домовете ни. Затова символ на неговото пътуване и на този ден е червеният ботуш на добрия старец. Когато той тръгва изпраща на децата сладкиши, за да е благополучно пътуването му,. В някой държави дядо Коледа ги слага на тайни места в къщата и децата ги търсят на сутринта, в други ги поставя в обувките им, ако са пред вратата, в трети – децата намират пълен с лакомства червения му ботуш. (more…)

Аз съм Борис и съм на 34 години.

Преди година и близо осем месеца станах баща на син. Малко преди той да се роди започнаха да ми се случват изключителни неща – сякаш да ме подготвят за ролята ми на баща и да ми покажат колко важен е човекът, който ще се появи на този свят и който е избрал именно мен за родител. За да направя моето дете да се чувства ВАЖНО и значимо, нямаше друг начин освен да погледна дълбоко в себе си и да разбера и повярвам, че аз самият съм ВАЖЕН. (more…)

Ивон Бетева, участник в конкурса Какво направи миналото лято.

Колкото повече напредват годините, толкова намаляват приключенията, затова с носталгия и усмивка си спомням за щури младежки преживявания. Винаги съм обичала да пътувам и не пропусках удобен случай за това. Липсата на пари почти никога не ми е пречила. Ще ви разкажа за едно пътешествие, организирано с минимум средства и осъществено с максимум младежки ентусиазъм. (more…)

За уюта, топлината и подкрепата, която ни дава семейството може да се пише безкрай. Както и за безусловната любов, с която ни обгражда. Семейството е свято. То е най-ценното, което имаме след здравето. Да се научим да го ценим и да сме благодарни за него.

Бог закриля семейството и бди над него!

Природата ни е дарила с този вечен кръговрат на закрила и любов. Като деца сме обичани и гледани от нашите родители, а после като възрастни създаваме собствено семейство, грижим се за децата си и помагаме на остарелите родители.

Животът е толкова по-хубав, когато имаш с кого да го споделиш. Да имаш съмишленик и в добри, и в трудни моменти. Да имаш с кой да се посмееш и кой да те прегърне, когато плачеш. Да знаеш, че си обичан винаги и имаш на кого да разчиташ.

Когато светът около теб се разпада, семейството е силата, която те задържа на повърхността и те предпазва от потъване. Нека винаги да го има! Нека всеки намери своя пристан в семейството.

Да са живи и здрави всички любими хора в моето семейство! Не мога без тях. Те са смисълът на всичко, което правя, на целия ми живот…

Бог да бди над нас и да ни благослови!

Амин.

За автора:

Ваня Ангелова “Казвам се Ваня Ангелова, на 43 години съм, от София. Прекарах детството си и младежките си години в пътешествия из Африка и света. Обичам животните, природата и семейството си. Пиша от малка – на английски и български език. Имам блог за лично творчество, това е моята малка вселена. Писането е и сън, и спомен, и мечта … Понякога е хумор, реалност, злободневка. Просто – ЖИВОТ.” За връзка с Ваня използвайте: e-mail blog

Ноемврийско ми е… Студът пълзи из вените ми и смразява кръвта ми… Зъзна… А душичката ми свита под отънял шлифер от пребуледувани чувства зъзне… Подскача от крак на крак и вярва,че ще се стопли… Котенце се е сгушило домен,опряло влажно носле до възглавничката на ухото ми и се стряска в съня си… Гладно ми е….а човешка обич гладувам… за едно докосване.. .филийка обич… Пуша… Взирам е в ноща през прозореца и не виждам нищо освен отражението си… Ноемврийско е… Сухи очи… Няма ги дъждовете от септември в тях… Само песъчинки от вятъра … Това не съм аз… Не и за постоянно… само през ноември… (more…)

Преди време написах статия в един форум за положителното мислене, в която давах примери от моя живот и как то ми е помогнало в някои трудни моменти. Целта ми беше да ободря хората, които се чувстват зле заради кризата, или по други причини. Коментарите, които получих, ме изненадаха изключително много. Само една жена ме подкрепи. Всички останали бяха скептични и дори злобно саркастични. Давах примери от трудни периоди в живота си, заради които всеки би се сринал – например развода ми, раздялата със съдружник и смяна на бизнеса в момент, когато е трябвало да започна дори не от нула, а от минус и т.н. Сега всичко е минало и животът ми е наред, благодарение точно на позитивната ми нагласа.

Идеята ми беше, че човек може да рискува, да променя живота си и понякога да губи от това, но не трябва да спира, защото, ако вярва в себе си, пак ще успее. Единият коментар ме изуми: човекът заяви, че от всичко е видял само един провален брак, един пропаднал бизнес и не вижда какво толкова ми помага това „положително мислене”.

Веднага му отговорих, че вижда това, което иска, а изобщо не е забелязал извода – благодарение на същото това положително мислене, аз съм щастлива, защото знам, че лошите моменти отминават – затова му натякнах, че сега имам прекрасно семейство и собствен бизнес, всички материални неща, които са ми нужни, ако това има пред вид, но и любовта на близките си, здраве и способността да съм щастлива. Пак не ме разбра и ми отговори насмешливо, че не е разбрал защо тогава пиша тази статия….?!

Трябваше да му отвърна „ами заради такива като теб”, но просто затворих страницата. То и в Библията пише „не чукай на вратата на глухия”.

Установих, че хората изглежда се раждат с определена нагласа и явно не може лесно да им се повлияе, колкото и да са ти добри намеренията. Моята нагласа е такава, че не задържам никакви лоши мисли, обиди или тежки спомени, а напълно ги изтривам. Още преди да съм чела или чула за въпросното позитивно мислене, аз винаги съм знаела, че няма смисъл да се ям отвътре с тежки спомени, а махвах с ръка и те оставаха някъде там, назад, където изчезваха от моето полезрение. Дори, без да си го поставям за цел, напълно забравях за тях. Замислих се защо ли доброто си проправя път толкова трудно, а лошото с лекота завладява масите. Но забелязали ли сте, че колкото и изпитания да има, добрият не може да стане лош, а обратното, понякога лошият и невярващият се променят, колкото и рядко да е това?

Саркастичните критики на онази моя статия не можаха да ми повлияят, макар че се прокрадна у мен отчайващото усещане за безнадеждност. Не можаха и да ме обидят, въпреки някои нецензурни думички, а само предизвикаха съжаление и дори съчувствие към хората, изпълнени с отрицания, агресия и съмнения.

Забелязах, че всичко писано на тази тема в публичното пространство предизвиква особено хапливи коментари, да не кажа злостни. Например – че се изживяваш като гуру, че правиш секта, или най-малкото, че си глупак, а те, видиш ли, са умни реалисти. Не разбирам нещо основно – как може да ги дразни това, в което има само положителни съвети, ободряващи напътствия и не подтиква към лошо, а само към добро, без да пречи на никого. Толкова ли е озлобен нашият народ и каква е тази нагласа за унищожителна критика?! А защо не помислят, че точно този негативизъм може би ни тегли към дъното, а не че позитивно настроените са еретици, или имат някаква облага от това….

Сърцето ме боли като гледам как някои са нещастни, болни, черногледи и не знаят как да си помогнат. Ако не друго, тези позитивни мисли ми дават спокойствие и разбиране. Колко е вярно, че всеки сам прави своя избор.

Аз зная, че не мога да променя никого насила, нито пък имам това намерение, но мога поне да дам надежда на някого, който има желание за това и мисля, че това ме прави по-добър човек, а всеки, който саркастично ме оборва, не носи нищо добро за никого.

За автора:

Ивон Бетева Аз съм позитивен човек, независимо от бурите в живота, които приемам като уроци. Семейна съм с един син – студент. Имам две образования – педагогика и екология. Имам влечение към изкуствата, от които любимо ми е литературата, обичам природата, цветята, животните. Проявявам интерес към източните философии и всичко това ми помага да приемам нещата от живота и да се радвам на дребните неща. За връзка с Ивон използвайте: e-mail

Имах клиентка, истинска дама, която е живяла цял живот в чужбина, повече в Париж, а после в Маями. Тя се беше омъжвала 4-5 пъти и сега, на 60 г., живееше с първия си съпруг. Беше много забавна. Хубава жена. Като каза, че е на 60, аз се учудих, а тя уточни: И без лифтинг. Беше си купила фланелка с надпис на английски: “Аз не съм на 60, а на 18 с 42 години опит”. Та тя си продаваше къщата (която струваше 1 млн. евро) – наистина невероятна къща. Едната й тоалетна беше нейно творение – цялата на точки, а по стените имаше закачени в рамки няколко анекдота, та който влезе, да не му се излиза. Ето единият от тях:

Б А С Н Я

Събрали се частите на човешкото тяло да си изберат шеф. Всеки изтъквал своите предимства. Сърцето казало:

- Аз съм най-важното. Без мен тялото не може да живее. Ако аз спра, всички вие умирате.

- Аз съм най-важният. – Казал Мозъка – Аз контролирам всички функции в това тяло.

- Ако не сме ние, какво би могъл на направи човек? – намесили се крайниците.

Така всички започнали да спорят. Накрая се обадил Задника /по-точно Ануса/:

- Аз съм най-важният…

Всички започнали да се смеят и да му се подиграват. Тогава той се обидил, затворил се и спрял да функционира. След няколко дни в тялото се натрупали токсини и то започнало да боледува. Сърцето се затруднявало, мозъкът почти спрял да работи, крайниците се отпуснали, всички органи били замърсени и виждали своя край.

Тогава те се събрали отново и предложили на Задника да стане шеф.

ИЗВОД: За да си шеф, не е нужно да си „мозък”, понякога е достатъчно да си „задник”.

Споделено от:

Ивон Бетева Аз съм позитивен човек, независимо от бурите в живота, които приемам като уроци. Семейна съм с един син – студент. Имам две образования – педагогика и екология. Имам влечение към изкуствата, от които любимо ми е литературата, обичам природата, цветята, животните. Проявявам интерес към източните философии и всичко това ми помага да приемам нещата от живота и да се радвам на дребните неща. За връзка с Ивон използвайте: e-mail

Здравейте, всички усмихнати, или жадуващи за усмивки! Днес е Световния ден на усмивката. Всяка година той се чества всеки първи петък на октомври.

Девизът на деня е: „Направи една добрина. Помогни на някого да се усмихне.“

Аз реших да ви развеселя с един анекдот: (more…)

(more…)